ПРИЗ В КАТЕГОРИЯ АВТОРИ 15-29 ЗА ДАНИЦА КОСТОВА

МИГ НА БЕЗВРЕМИЕ

Градът се издига безкрайно далечен,
а ние сме седнали кротко на фара.
Смехът ти е топъл, страхът ми е вечен,
но пазя онази, нетленната вяра.

Страхувам се диво от хода на време,
което ме дърпа далече от кея.
До теб не познавам жестокото бреме,
което ме кара насън да живея.

„Не искам да свърши пак юлската вечер…“ –
Небето ме моли с безименна ласка,
но утре и ти като мен си обречен
да сложиш поредната мраморна маска.

Ще помня как някога, някъде двама
загърбихме всички останали хора,
отхвърлихме хаоса на светската драма
сред мирова скръб и житейска умора,
възпяхме нощта с опело за съдбата –
до края на края ще помня гласа ти.
Без мисъл за свян ще загърбя тълпата
да бъда безименна част от деня ти.

Ще скрия в сърцето си образ от злато,
пред който с години във вярност се вричам,
с лице от икона – до болка познато,
непреходен, искрен и плашещо личен.

Как искам да бъдем завинаги млади!
Душата ми плаче за скъпи моменти,
а времето няма и капка пощада
отвъд светлината на филмови ленти.

ПРИЗ В КАТЕГОРИЯ АВТОРИ 30+ за МАРГАРИТА МАРТИНОВА

„ПОСЛЕДНИЯТ СЕГМЕНТ НА ЛЯТОТО“

Плажувах между изгреви и заливи,
най-глупавите мидички събрах,
отмъкваха ми чайките, нахалните,
закуските от скъсания сак.

Препих със узо, плувах до таляните,
целувах се с медузи под вода.
На лодките в търбусите, издраните,
сред рибите изкормени, заспах.

Соленото море промива раните
от ножа на подводната скала.
Живя във мен едно животно жадно,
което ми разпалваше кръвта..

Отваряха прибоите шампанското,
Салютите на тапите гърмят.
Трошиха бурите, презокеанските,
челата си във каменния рът.

Слънчасало, нетрезво мироздание,
настъпен охлюв с лилава следа,
раздялата с морето е страдание.
Бъбрива сойка – твоята душа.

Уж всичко казваш, а спестяваш истини:
На лятото в последния сегмент,
очите си до болка и да стискаме,
пак ще изплува надписът: „The End“!